Deus ex machina (лат.), букв. Бог от машина. Така древните наричали един специфичен театрален ефект.
Когато на сцената настъпел хаос или разиграваният конфликт бил толкова заплетен, че само външна сила можела да го разреши, драматурзите спускали с кран актьор, облечен като бог, който въздавал справедливост и подреждал объркания човешки свят. Фразата deus ex machina станала нарицателна за невъзможността на човека сам да разрешава трудни ситуации и оттам за очакването някой друг – родител, държава или бог – да поеме отговорност за живота му.
Днес, две хилядолетия и половина след изобретяването на този ефект, отново със средствата на театъра търсим как да стимулираме обратното у човека – да разбира по-добре себе си, да разчита на собствената си сила, да не стои пасивен пред трудностите.
Работихме със 75 деца на възраст от 6 до 17 години от ромските, турските, еврейските и арменските общности на град Пловдив, които въвлякохме в психодраматична игра, изградена върху античния мит за Медея. Митът беше избран неслучайно. Именно в него – чрез символите на родителя, който убива децата си, и децата, които пасивно понасят съдбата си – е представена най-силно драмата на човека, който не знае какво да направи в трудна ситуация.
Целта на обучителния процес беше да развием у децата конструктивни реакции за справяне с най-честите семейни и обществени конфликти, в които попадат.
Всяка от сесиите с децата протича в един ден в две части. В първата, утринна сесия, водена от психодрама асистента Александра Гочева, децата научават за враждата между Медея и Язон, след което влизат в ролите на родителите, на техните приятели и на децата. Разделени на две групи, те трябва да измислят по какъв начин изоставената Медея да отмъсти на мъжа си Язон, и как Язон, който се стреми към по-изгоден брак, да прогони Медея от града.
Сега, в ролите на възрастни, те трябва да решат какво да се случи с децата на враждуващите родители. По ред всяка група разиграва своя план, а другата я следва.
За разлика от театъра обаче, където актьорите не могат да променят вече написания сценарий, в играта на децата се случваше обратното – плановете им се променяха в хода на ситуацията, групата поемаше в неочаквани посоки, появяваха се нови, скрити до този момент конфликти, пораждаха се нови символи. Вече не само запазеният мит диктуваше онова, което се случва; диктуваше го и самата ситуация, самото преживяване на конкретните участници в нея. Нещо древно и далечно, историята на Медея се превръщаше за децата в нещо тукашно и тяхно.
Всички без изключение бяха увлечени от играта и проявяваха висока степен на разбиране към ситуацията – въпреки езиковите и възрастовите ограничения.
Във втората, следобедна част от сесията, водена от художничката Цветелина Спиридонова, децата рисуваха това, което им е направило най-силно впечатление в разиграването на мита. Рисунката обаче не просто регистрира преживяването на участника; самата тя също е преживяване. Ако в първата част на сесиите децата получаваха възможността да се свържат с образите на древните герои, да ги почувстват, да се отъждествят с тях, то чрез рисуването те се дистанцираха от тях. Изобразено върху листа, собственото им чувство става нещо, върху което те могат да мислят и реагират. Портрет на Медея и Язон, то е и портрет на вътрешния им Аз.
В преживяванията на децата, изобразени в техните рисунки, Медея е положителен герой, докато Язон, който е изоставил семейството си – отрицателен. Почти винаги печели тя, а той губи. Често той е прокуденият, а тя – тази, която се възцарява. Тя е в центъра на повечето рисунки, нейни са цветните тонове, на Язон – периферията, тъмните краски. Което се дължи по всяка вероятност както на по-спонтанното отъждествяване на децата с ценностите, които Медея символизира – домът, верността, любовта, гнева, – така и с нейната роля на потърпевша, с която децата могат да се свържат повече. Зад Медея, която триумфира, се обажда вече порасналото дете, което таи у себе си желание да се пребори с онези, които го разочароват и онеправдават.
Прекрасните рисунки, събрани и представени тук без селекция и редакторска намеса, са най-доброто свидетелство за социалната и терапевтична роля на театъра. Красиви по своему, те са преди всичко верни. Верни не толкова на някаква художествена условност, колкото верни на самия живот. Театралната игра е успяла да събуди у децата интуиции и отговори за света, които те – на възрастта, на която са, – няма как да придобият чрез традиционните форми на познание. Театърът, тази красива магия, сякаш е извикала у тях ума на бъдещите възрастни.
Текст: Д-р Георги Гочев
