Изложба на детски рисунки: Деус екс махина или що е античен театър?

Deus ex machina (лат.), букв. Бог от машина. Така древните наричали един специфичен театрален ефект. Когато на сцената настъпел хаос или разиграваният конфликт бил толкова заплетен, че само външна сила можела да го разреши, драматурзите спускали с кран актьор, облечен като бог, който въздавал справедливост и подреждал объркания човешки свят. Фразата deus ex machina станала нарицателна за невъзможността на човека сам да разрешава трудни ситуации и оттам за очакването някой друг – родител, държава или бог – да поеме отговорност за живота му.

Днес, две хилядолетия и половина след изобретяването на този ефект, отново със средствата на театъра търсим как да стимулираме обратното у човека – да разбира по-добре себе си, да разчита на собствената си сила, да не стои пасивен пред трудностите. Работихме със 75 деца на възраст от 6 до 17 години от ромските, турските, еврейските и арменските общности на град Пловдив, които се включиха в социодраматичните и художествени работилници. Целта на обучителния процес беше да развием у децата конструктивни реакции за справяне с най-честите семейни и обществени конфликти, в които попадат.

В преживяванията на децата, изобразени в техните рисунки, Медея е положителен герой, докато Язон, който е изоставил семейството си – отрицателен. Почти винаги печели тя, а той губи. Често той е прокуденият, а тя – тази, която се възцарява. Тя е в центъра на повечето рисунки, нейни са цветните тонове, на Язон – периферията, тъмните краски. Което се дължи по всяка вероятност както на по-спонтанното отъждествяване на децата с ценностите, които Медея символизира – домът, верността, любовта, гнева, – така и с нейната роля на потърпевша, с която децата могат да се свържат повече. Зад Медея, която триумфира, се обажда вече порасналото дете, което таи у себе си желание да се пребори с онези, които го разочароват и онеправдават.

Прекрасните рисунки, събрани и представени тук без селекция и редакторска намеса, са най-доброто свидетелство за социалната и терапевтична роля на театъра. Красиви по своему, те са преди всичко верни. Верни не толкова на някаква художествена условност, колкото верни на самия живот. Театралната игра е успяла да събуди у децата интуиции и отговори за света, които те – на възрастта, на която са, – няма как да придобият чрез традиционните форми на познание. Театърът, тази красива магия, сякаш е извикала у тях ума на бъдещите възрастни.